„Безкрайно унижение“: Припомняйки си ужасите в миграционните центрове на Либия
Средиземно море – Малик* е бил бит, продаден и унижаван по пътя, но след като е бил спасен насред Средиземно море, той се надява на живот отвъд насилието.
23-годишният сириец от град Дераа направи своето пътуване до Европа през Либия, където стана един от хилядите хора, задържани и трафикирани.
Всеки имаше своите причини да рискува опасното пътуване. За Малик, наскоро завършила хирургична медицинска сестра, това беше изборът между изпълнението на клетвата му като медицински професионалист да спасява животи и да помага на хора в нужда и очакванията от сирийското правителство на президента Башар ал-Асад той да служи в армията, със страната все още във война.
„Ако бях останал, щях да воювам с друго човешко същество. И не кой да е - човек от моята страна. Ако откажа, щях да ме смятат за престъпник“, каза Малик пред Al Jazeera два дни след като беше спасен в морето.
През януари Малик и 125 други бежанци, поемащи смело по опасния маршрут през централното Средиземно море, бяха прихванати от германския кораб за търсене и спасяване Humanity 1 на разсъмване, след като се носеха в студеното море в продължение на два дни.
След като напуснаха пристанищния град Сабрата на разклатена, небесносиня дървена лодка, оцелелите бяха премръзнали, изтощени и ужасени да не бъдат изпратени обратно в Либия.
Сред оцелелите Малик се запази за себе си; често седи тихо и се взира във вълните, докато корабът си проправя път към италианския бряг. С кръстосани ръце на гърдите си, облегнат на тъмносиня пейка в клиниката на кораба, той обясни, че не само перспективата да бъде призован го е накарала да напусне Сирия, но и че там „няма живот за създаване, няма пари, няма работа”.
Но пътуването му не беше планирано. Малик описа трудности, които започнаха при пристигането му в либийския град Бенгази миналия май, след като вложи спестяванията на цялото си семейство в ненадеждното търсене на по-добър живот.
И това, което един контрабандист беше обещал, щеше да бъде само 10-дневен престой в Либия, преди да отпътува за Италия с лодка, което се превърна в повече от осем месеца, прекарани между центрове за задържане, контрабандни леговища и хангари – места, които той оприличи на стаи за мъчения.
„Първото място в Тобрук беше животинска ферма, дори и това“, каза бавно Малик, като внимателно подбираше думите си. „Вътре имаше кон, а другата стая беше за нас, момчетата. Мъжете имаха дълги коси и неподстригани бради; те бяха там от месеци.“
23-годишният младеж каза, че след това е бил продаден и преместен из страната поне пет пъти от различни милиции и банди.
Заклещен в цикъл на жестокост
Четири месеца след като стъпи в Либия, Малик се опита да напусне за първи път. Бутан на претъпкана гумена лодка от 11 мъже с оръжия в тъмната нощ, той се надяваше, че пътуването ще отбележи началото на нов живот.
Но на 100 метра (328 фута) от брега слабата конструкция на плавателния съд започна да поддава и заедно с други 70 бежанци той беше принуден да се върне на сушата.
В други три случая младият сириец се опита да напусне с помощта на контрабандистите, които го държаха в плен. Но след всеки неуспешен опит той беше продаден и преместен на ново място. Тобрук, Дерна, Бенгази, Газала; във всеки град той се натъква на стотици други мъже, живеещи в заразени от болести складове под жестокия контрол на въоръжена охрана.
Побоят и унизителното търсене на телефони се превърнаха в ежедневие, според Малик. Тези, които бяха хванати да поддържат връзка с външния свят, бяха удряни жестоко с камъни или пистолети, докато изгубят съзнание.
Когато се опита да избяга сам, Малик се озова в ръцете на силен човек в столицата Триполи – известен с търговията със сирийците, обясни той.
„Той каза, че му дължим по 1000 долара всеки и че трябва да изплатим дълга си. Останах там 17 дни, работейки от четири сутринта, докато рухнахме през нощта“, каза Малик със задачи като строителни работи, почистване на къщи или работа във ферми. Отказът не беше опция.
„Един от младите мъже, с които работех, настояваше да отиде до тоалетната, но му беше отказано“, Малик поклати невярващо глава, докато говореше. „Човекът, който отговаряше за нас, веднага го простреля в крака за наказание. Виждал съм толкова много кръв в Либия, повече от където и да било другаде.“
Според Amnesty International много бежанци и мигранти, бягащи през Либия, са подложени на многократна експлоатация и принудителен труд от въоръжени групи. Заклещени в порочен кръг, мнозина разчитат на роднините си у дома да преведат пари, за да бъдат освободени.
Невъзможно е обаче да се опитаме да определим точния брой хора, които може да са били експлоатирани или задържани в страната.
„Чуваме една и съща история отново и отново от оцелели, независимо един от друг“, каза Петра Кришок от германската неправителствена организация SOS Humanity пред Al Jazeera.
„Хората са задържани произволно в „затвори“ и са принудени да плащат, за да излязат, често с пари, които нямат. Или експлоатирани за работа без заплата“, каза тя.
Докато либийските власти твърдят, че ще се справят с порочната индустрия, министър-председателят на страната, Абдул Хамид Дбейба, призова международната общност за допълнителна помощ за справяне с проблема.
По време на скорошно посещение в Италия Дбейба каза, че Либия „е във война срещу трафикантите“ и че разкъсаната от война страна „кани всички от европейската страна да ни сътрудничат и да ни помогнат“.
Либийските власти не отговориха на искането на Al Jazeera за коментар.
„Унижение, насилие и изтезания“
Седнал до Малик в мълчание, 28-годишният Джамал* от Дамаск кимна. Тихият баща на две деца се е опитал да пресече най-опасния миграционен маршрут в света с дървена лодка в три различни случая. Два пъти той казва, че е бил изтеглен обратно от либийската брегова охрана в това, което той описва като ада на земята.
От 2015 г. Европейският съюз предоставя финансова подкрепа на либийската брегова охрана като част от плана си за намаляване на миграцията от Северна Африка. Италианското правителство, в момента ръководено от Джорджия Мелони от крайнодясната партия Fratelli d'Italia (Братя на Италия), оттогава подари няколко кораба на бреговата охрана – игнорирайки редовните обвинения в злоупотреби, изнудване и престъпления срещу човечеството.
През февруари германският вестник Spiegel съобщи, че Frontex, Европейската агенция за гранична и брегова охрана, е споделила местоположението на бедстващи лодки с либийската брегова охрана повече от 2000 пъти през последните три години – сътрудничество, което може да са улеснили връщането на бежанци и мигранти в брутални лагери за задържане.
„Те [либийската брегова охрана] се увериха, че двигателите ни са отделени от лодката и са потънали във водата. Те взеха малкото храна, която ни беше останала, преди да подпалят рибарската лодка насред морето“, каза Джамал пред Al Jazeera за втория си опит да напусне Либия.
Пребит от бреговата охрана, ограбен от парите, които беше оставил и върнат на брега, Джамал нямаше представа къде ще го отведе съдбата му. Заедно с още 70 мъже той беше транспортиран до център за задържане в Бир ел-Ганам, югозападно от столицата – лагер, известен сред сирийците, обясни той.
„Всички се страхуват от това място. Известно е с унижението, насилието и изтезанията – и че е невъзможно да напуснеш, след като си бил задържан.“
Някои от думите на Джамал бяха малко повече от шепот; въпреки два дни почивка на борда на спасителния кораб, той все още беше изтощен след тежкото пътуване в морето.
Той си спомни хангара на Дерна, около 50 на 15 метра (164 на 49 фута), където казва, че са били посрещнати с още един унизителен побой. Четиристотин други бежанци и мигранти бяха натъпкани в мръсния хангар, управляван от либийските миграционни власти. Повечето от тях бяха от Египет, Бангладеш, Пакистан и Сирия.
„Унижението никога не свършваше; биеха ни със зелен маркуч за вода или дървени тояги. Някои бяха там от година и половина“, каза той, прокарвайки пръсти през небръснатата си черна брада.
„Умиране бавно от глад“
Много от мъжете в хангара страдаха от тежки инфекции на краста, заразно кожно заболяване, което процъфтява в топла, тясна среда. На всеки 22 часа те ще получат малки порции паста и вода, за да ги поддържат до следващия ден.
Гласът на Джамал започна да трепери, когато си спомни един конкретен инцидент. Той погледна настрани, примигвайки интензивно.
„Имахме бунт вътре, започна с нещо глупаво. Възрастен сириец удари един от надзирателите и той беше изведен на двора, където го биха до загуба на съзнание. Той загуби окото си, беше просто червена рана в орбитата, където беше.“
Разбирайки беззаконието, при което живееха, Джамал знаеше, че трябва да напусне. Но тези, които го държаха в плен, поискаха плащане от $4000 на човек, преди да освободят някого - пари, които Джамал нямаше.
„Умирахме бавно от глад и побоища. И така, започнахме да се бунтуваме. Всеки ден нападахме пазачите и те ни наказваха, като затвориха хангара в пълен мрак, биейки ни непрекъснато.”
След 15 дни непрекъснати бунтове Джамал успя да вземе пари назаем от роднина и сключи сделка да плати 3000 долара, за да бъде освободен.
Въпреки непосредствения риск да бъде хванат отново или да се удави, той беше готов да заложи живота си, за да достигне безопасност в Европа.
„По-добре е да умреш в морето, отколкото да се върнеш в Либия“, каза той.
Джамал и Малик са сред повече от 4400 души, които са избягали в Европа по средиземноморския маршрут през 2024 г. – рязко увеличение в сравнение със същия период на миналата година.
През 2023 г. най-малко 380 000 души са изминали трудното пътуване през Средиземно море, според Frontex, отбелязвайки най-високото ниво на пристигащи от 2016 г. Сред тях 100 000 души са дошли от Сирия.
„Да избягаш от Дамаск, за да започнеш живот в Европа, беше самият ад. Но опитът да избягаш от Либия се оказа още по-лош“, каза той, отваряйки ръце в знак на примирение.
Носейки само паспорт и надежди за достоен живот в Европа, Джамал обясни, че пътуването му още не е приключило. Той все още носи отговорността да се грижи за шестима души у дома: двете му деца, съпругата му, родителите му и по-малката му сестра.
Най-важното е да ги отведем на безопасно място след него, каза той, отбелязвайки края на своята история.
„Тази болка не е само моя, споделям я с всеки сириец. И всеки човек, преминал през Либия. Всички там мълчаливо страдат.”
Освен него, Малик повиши глас, за да се съгласи. Той вярва, че спомените за това, което е видял през последните осем месеца, никога няма да изчезнат.
Когато го попитат какво се надява да донесе животът в Европа, той вдига рамене и се усмихва: „Просто искаме да живеем, това е всичко.“
* Имената са променени, за да се защити самоличността на интервюираните и техните семейства.
